Дивите гъски се стягат за път. Сбират ятата си вече.
Весели, волни, високо летят, пътят пред тях е далечен.
Нейде сред пъстрата шума едва диша септември притихнал,
следва ятата с очи. Без слова, птичият глъч го усмихна.
Той е художник и влюбен поет. Гъши перца си събира,
вечер е тъжен – самотник заклет, легнал – над него – Всемира,
гледа онези далечни звезди и си измисля любима,
гъшето ято небето бразди... Сякаш е тук... И незрима,
в стихове плаче онази любов - литнала гъска в небето,
къса сърцето ти и си готов да я последваш, додето,
чуваш в съня си криле да свистят, сигурен знак за раздяла...
Уж е септември – мирише на сняг... Близо е зимата бяла...