Мистралите на времето въздишат
Усмивката ти северна се разпиля
и всичко си е пак предишно.
Предишни дъждове валят,
мистралите на времето въздишат...
И носят студ, роден в Хебридите,
тъмнозелен, потаен, древен...
Затворих тайните си в мидите,
че пясъкът на времето е гневен,
заключих няколко открехнати врати
и заковах прозорците с пирони...
Мистралът нищичко не ми спести,
стените на душата ми изрони!
Дано си спомняш онзи хубав стих –
паролата за влизане е, знаеш!
Единствено паролата не я смених,
как иначе във вечността ще ме познаеш?
Сега е тихо. Като в келтски замък.
А ято гъски някъде гнезди.
Изсъхва болката по всеки камък
и няма дъжд... но няма и звезди.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Рада Димова Все права защищены
