Мистралите на времето въздишат
Усмивката ти северна се разпиля
и всичко си е пак предишно.
Предишни дъждове валят,
мистралите на времето въздишат...
И носят студ, роден в Хебридите,
тъмнозелен, потаен, древен...
Затворих тайните си в мидите,
че пясъкът на времето е гневен,
заключих няколко открехнати врати
и заковах прозорците с пирони...
Мистралът нищичко не ми спести,
стените на душата ми изрони!
Дано си спомняш онзи хубав стих –
паролата за влизане е, знаеш!
Единствено паролата не я смених,
как иначе във вечността ще ме познаеш?
Сега е тихо. Като в келтски замък.
А ято гъски някъде гнезди.
Изсъхва болката по всеки камък
и няма дъжд... но няма и звезди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Рада Димова Всички права запазени
