Младост 3
… нали? На тази люлка?
И семките, обелени на пода…
Оставихме солени черни люспи
и два пиянски надписа във входа.
Ей там, на люлката във онзи ъгъл
все още силуетите личат.
Животът исках да ме е излъгал…
Не лъже. Няма шанс за втори път
да има връзка между теб и мене,
откъсната от всичко традиционно.
„Спокойно!” – беше казал. „Има време.”
(И някой превъртя го с дистанционно.)
Нали? На тази люлка ме целуна?
Издраска нашите инициали
и ето – после в спомени се спъвам.
И ето - после кучета ме яли.
„Спокойно!” казвай колкото си щеш,
но „няма време”, за да се поправим…
И двамата поехме пътя пеш,
разминахме се глупави и млади.
От люлката светът ми се разклати,
а семки като видя - ми чернее!
И…
Минаха години.
Дъщеря ти
днес на люлката ни се люлее.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лора Димитрова Все права защищены
