Отново съм Тук и вдъхвам с наслада
уханната, приказна, стара гора...
Единствен запомнил е нейната младост
ветрецът, придремващ в потайни недра.
Приятел отколешен в горест и радост,
прие, приласка ме и даде ми лек,
а аз я обикнах със свята отдаденост;
Симбиоза прекрасна - гора и човек.
Нявга сред нея изстрадвах безмълвно
болка, сразила мъж - още момче,
и всеки път чувствах, щом тя ме обгърне,
че нейде е скрито вълшебно ключе ...