Моето кладенче с "жива вода"
Отново съм Тук и вдъхвам с наслада
уханната, приказна, стара гора...
Единствен запомнил е нейната младост
ветрецът, придремващ в потайни недра.
Приятел отколешен в горест и радост,
прие, приласка ме и даде ми лек,
а аз я обикнах със свята отдаденост;
Симбиоза прекрасна - гора и човек.
Нявга сред нея изстрадвах безмълвно
болка, сразила мъж - още момче,
и всеки път чувствах, щом тя ме обгърне,
че нейде е скрито вълшебно ключе
към моята мрачна пустиня, където
нежност, отдавна забравена съхне,
защото сърцето, сиротно и клето,
от обич лишено линее и глъхне.
Чух вятър внезапен веднъж да се буди,
люшна листата, подобно вълна,
наоколо литнаха рой пеперуди:
Гората въздъхна - проводи сърна!
Тревожно-красива, помами душата
и двете поеха по някакъв знак
към гъстите сенки и все по-нататък...
Сърната изчезна. Стоях сред овраг.
Гората вековна бе всичко видяла,
попила безчетни злощастни съдби,
а тук, в падинката, камъче бяло
отцеждаше нейните благи сълзи.
Сякаш секунди от камъка капеха,
будеха чувствата, стенещи в плен;
нещо заглаждаха, друго разтапяха...
Радост, възраждана ден подир ден.
Тешен, утоляван, докрай благодарен,
кладенче сторих и моят живот,
подобно на него, се пълнеше бавно...
Различен, изстрадан, но даваше плод.
* * *
Отново съм Тук, но вдъхваме Двама
приказка стара, уханна, добра...
Пред кладенче пълно стои дъщеря ми,
унесена в своя си, детска игра;
потапя ръчичка, разсмива се звънко,
рисува усмивки по гладка вода...
Тя още не знае, че с пръстчето тънко
докосва душата на цяла гора!
Скитнико странен, намерил случайно
моето кладенче в тази гора -
Добре си дошъл! - И тръгнал отново,
недей да отнасяш пълни ведра.
Шепа подложил, чуй как се стичат
по камъка светъл сълза след сълза
и капейки шепнат, че ти си обичан,
запомнен навеки, оставил следа;
сетне вкуси и бъди Благодарен!
Така се отпива „жива вода”.
© Людмил Нешев All rights reserved.
