Моето отлетяло Време

МОЕТО ОТЛЕТЯЛО ВРЕМЕ

Сам на пустия плаж.
Сам по празните варненски улици.
Младостта ми – мираж, 
нейде тихо от мене притули се. 

Нито с живите – жив.
Нито с мъртвите мъртъв под глината. 
Не живот – нервен срив
през Сахара, до днес непремината. 

Даже пътят към Рим 
ми се чини нелепа измислица. 
Ни Вълшебен килим.
Ни Съдба – по-щастлива орисница.

До кога все така 
ще живея – немилнат от Господа?
И – протегнал ръка,
ще отлъчвам осила от троскота?

Бях щастлив идиот. 
Минах своето временце пиково.
Щом това е Живот, 
аз не го пожелавам на никого!