Мога ли?

Колко точно мога да обичам?
И въобще способна ли съм на това?
Душата си пред друг да разсъбличам
и да дам на друг да чуе нейните слова.

Най-дълбоките си мисли тихо да прошепне,
замислено да изрече най-крехките мечти.
Обезверен в бездната гласът ù да отекне
и да си каже: "този път успях почти".

Възможно ли е някой истински да ме обича?
Позволявам ли му? Позволявам ли на мен самата?
Или чувствата му неуверено отричам,
предпазвайки се от болка нова и добре позната?!

Мога да обичам! Това е истина, която крия.
Способна съм и да отричам и с лъжливо безразличие невинен да убия.
Мога и всичко от себе си да дам, но трудно е да свикна с мисълта,
че съдбата на друг ще трябва да предам.

Време! Може би това е всичко, от което се нуждая,
за да се отпусна в чуждите ръце,
за да остана с някого до края
и да му отдам всичко, което е останало от моето сърце...