Може би

                                                         (притча)

                                      Самотен пътник. Тишина.

                                      Картина уж позната.

                                      Оставена кола. Жена,

                                      усмихната - сърцата.

                                     - Коя си в тази самота?-

                                       попитал той жената.

                                      - Една объркана мечта.

                                       Това съм аз. Съдбата.

                                       Теб търся. Да те преведа.

                                       Знам пътя през блатата.

                                      - Ще тръгнем, но пак - накъде?

                                       - Хей там, в далечината,

                                         където сливат се в едно,

                                         небето със земята...

                                        - Не ме води. Ще тръгна сам.

                                           Ще мина през блатата.

                                            И ще докосна, може би,

                                            Небето от земята...

                                         - И аз ще дойда. Ти върви.

                                          До теб ще е съдбата.

                                          И ще остана все така -

                                           пак само... непозната.

                                          - Подведе ме и затова

                                          ти носи вината - в калта

                                          нагазил и прошепнал

                                              мъжът на жената.

                                           Wali (Виолета Томова)