В тясната уличка на големия град,

чийто живот бе пълен с жад и глад,

ме срещна стара жена,

твърдяща, че няма деца.

Обърна се към мене с "Чадо мое",

може би почувства мен като свое.

А аз хлапак с раздрано коляно,

затиснат от живота, с детство пропиляно, никак не разбирах думите нейни,

а сега затъвам в тях като в басейни.

"Една секунда е нужна живот да развали

и една душа на две да разслои."

Протягаше ръце към небето,

а очите отразяваха надлъж морето.

Виждаше нещо, което го няма,

даже у мене мъка задряма.

Тая вечер стоя азе самотен,

с голяма жалост, за онез думи грамотен.

Протягам и аз в небето ръце,

безсилието превива ме на две.

Повтарям думите прости, които знам,

моля се, моля, да ме чуе някой там.

"Избави. И близките, и мене,

от смъртта зад ъгъла, дето всички нази дебне."

Голям е градът, а улицата е тясна,

една звезда на небето проблясва.

Един пламък догаря

и една душа изгаря.