За изгрева и пясъчните замъци сега тъгувам...

Очи затварям - да не наднича слънцето в мечтите ми.

Отчаян вик отправям в нищото, но кой,

но кой ме чува?

В часовника на вечността годините отронват песъчинки...

Със дрезгав глас на саксофон

едно момиче в друг живот ме вика.

По-слънчев и безбрежен, с дъх на бриз -

от залива в Несебър...

Въжета – мисли котвите преплитат

и ме държат в безопасното - зад рифа,

разделящ сините води на времето.

Бях стара мачта, бях

платно на вятъра. Сънувах

                        еротични дюни и слънчеви плажове дори през ноември...

                        Прекосили екватора – на моя бряг поспираха бригантини,

но, флиртувайки с вятъра -

тихо отплуваха и ме загърбваха неусетно.

Останал сам -

бродех с мислите, осъмвах във пещерите...

С дрезгав глас саксофонът раздираше моите нощи...

Безбурно тъгувах! Не за бригантините -

за момичето,

с което изграждахме пясъчни замъци през октомври...