Момини неволи
Целуна ни Луната по челото.
В онази нощ със милион звезди.
Показа ни погрешната посока,
където ни деляха висоти...
*******
В къдриците на дивото мълчание,
преливащи от буйни урагани,
Луната като призрачно сияние
навярно бе решила да остане.
С изгарящи остатъци от лято,
през призмата на счупено сърце,
нагниващото и самотно ято
куцукаше на кривите криле.
Замръкваха златистите окови
под сребърното ложе на небето.
Прераждаха се в момини неволи
пречупените сенки на поета.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Анета Все права защищены
