Момини неволи
Целуна ни Луната по челото.
В онази нощ със милион звезди.
Показа ни погрешната посока,
където ни деляха висоти...
*******
В къдриците на дивото мълчание,
преливащи от буйни урагани,
Луната като призрачно сияние
навярно бе решила да остане.
С изгарящи остатъци от лято,
през призмата на счупено сърце,
нагниващото и самотно ято
куцукаше на кривите криле.
Замръкваха златистите окови
под сребърното ложе на небето.
Прераждаха се в момини неволи
пречупените сенки на поета.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анета Всички права запазени
