Монолог на светлината

                                  Толкова кратко продължи този миг,

                                   изсъхнаха восъчните ми криле

                                   и се стопиха в далечината.

                                   Ставам отново крехка като какавида

                                    или обикновен гирлянд човешки смях,

                                    шепа прах.

                                    Ставам гигантски пясъчен часовник,

                                     изтичащ между пръстите на времето,

                                     или надежда вече,

                                      ставам добре скроена риза спомени -

                                      скрила в пазвата си уплашен врабец

                                      на края на света.