Монолог на светлината
Толкова кратко продължи този миг,
изсъхнаха восъчните ми криле
и се стопиха в далечината.
Ставам отново крехка като какавида
или обикновен гирлянд човешки смях,
шепа прах.
Ставам гигантски пясъчен часовник,
изтичащ между пръстите на времето,
или надежда вече,
ставам добре скроена риза спомени -
скрила в пазвата си уплашен врабец
на края на света.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Янко Всички права запазени
