Jan 15, 2013, 5:57 PM

Монолог на светлината

880 0 1

                         

 

                            

                                  Толкова кратко продължи този миг,

                                   изсъхнаха восъчните ми криле

                                   и се стопиха в далечината.

 

 

                                   Ставам отново крехка като какавида

                                    или обикновен гирлянд човешки смях,

                                    шепа прах.

 

 

                                    Ставам гигантски пясъчен часовник,

                                     изтичащ между пръстите на времето,

                                     или надежда вече,

 

 

                                      ставам добре скроена риза спомени -

                                      скрила в пазвата си уплашен врабец

                                      на края на света.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Янко All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...