Когато нищо не остава,
и се чудиш ,,Накъде?”,
когато душата ти забравя,
дали добре или е зле...
Тогава питам се: ,,Накъде?”
Дали да тръгна? Или да остана?
... Заклещена съм вече във капана
на хора празни - без душа,
грабещи от моята без капка срамота!
Тук съм! Ето ме и мен!
... Продължавам да се боря ден след ден... след ден...
Плащам скъпата цена -
парче по парче от моята душа..
Аз питам: ,,Защо, Господи? Защо продължава да боли?
Тази моя мъка няма ли нявга да се измори?
Да спре, да си почине,
а после тихичко, без да разбера, тя и да отмине?”
Питам с какво заслужих това зло?
Нима в живота не правех всичко за добро?
Питам, Господи: ,,Защо? Защо трябва да търпя да ме тъпчат дребните души,
за което си плащат със свойте дребнички пари?”
Не мога вече.. разбери!
В очите ми не си струва, моля те вече спри!
Не изкупих ли вече всичките си грехове?
Кажи ми, не е ли време всичко това да спре?
Сега сме аз и ти,
хайде, кажи!
Сърцето ми се раздира, и даже май кърви..
И те моля само, моля те, Господи: Спри!
За миналото, от сърце те моля: Прости!
Ако неволно съм грешала, моля те прости!
Но толкова суров, не бъди!
Сигурно ще кажеш: ,,Това е живота..”, нали?
- ,,Борба, мъка и сълзи,
крайно време ти е, порасни!”
Но знаеш ли? Не се сърдя.. не ме боли.
Или поне ще се престоря,
очи ще затворя,
после пак с усмивка ще ги отворя,
и отново и пак ще се преборя!
И зная, временно е - ще изтрая,
а докога - не зная,
кога ще бъде края, не, не зная...
© Любомира Дичева Все права защищены