Монолог с Господ

Когато нищо не остава,

и се чудиш ,,Накъде?”,

когато душата ти забравя,

дали добре или е зле...

Тогава питам се: ,,Накъде?”

Дали да тръгна? Или да остана?

... Заклещена съм вече във капана

на хора празни - без душа,

грабещи от моята без капка срамота!

Тук съм! Ето ме и мен!

... Продължавам да се боря ден след ден... след ден...

Плащам скъпата цена -

парче по парче от моята душа..

Аз питам: ,,Защо, Господи? Защо продължава да боли?

Тази моя мъка няма ли нявга да се измори?

Да спре, да си почине,

а после тихичко, без да разбера, тя и да отмине?”

Питам с какво заслужих това зло?

Нима в живота не правех всичко за добро?

Питам, Господи: ,,Защо? Защо трябва да търпя да ме тъпчат дребните души,

за което си плащат със свойте дребнички пари?”

Не мога вече.. разбери!

В очите ми не си струва, моля те вече спри!

Не изкупих ли вече всичките си грехове?

Кажи ми, не е ли време всичко това да спре?

Сега сме аз и ти,

хайде, кажи!

Сърцето ми се раздира, и даже май кърви..

И те моля само, моля те, Господи: Спри!

За миналото, от сърце те моля: Прости!

Ако неволно съм грешала, моля те прости!

Но толкова суров, не бъди!

Сигурно ще кажеш: ,,Това е живота..”, нали?

- ,,Борба, мъка и сълзи,

крайно време ти е, порасни!”

Но знаеш ли? Не се сърдя.. не ме боли.

Или поне ще се престоря,

очи ще затворя,

после пак с усмивка ще ги отворя,

и отново и пак ще се преборя!

И зная, временно е - ще изтрая,

а докога - не зная,

кога ще бъде края, не, не зная...