Монологично
Сърцето си в шепата събрах,
парченцата разплакани кървяха...
Пронизваше ме сиво-черен страх,
надеждите излъгани скимтяха.
Поисках да я утеша,
разкъсаната като дрипа вяра.
Отрязаха и двете ù крила!
Нима отново преживяваше кошмара!?!
И точно преди изгрев ти дойде,
когато беше непрогледен мрака...
За мен донесе в двете си ръце
светулката, която тихо чаках.
А бях готова да се закълна,
че по-добре ще е да плача,
но не и да подам ръка
на някого отново в здрача.
Надежда? Има, казваш ти...
И страх... пред себе си дори отричам,
че навярно... може би...
мога истински да те обичам...!!!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Станислава Все права защищены
