Oct 11, 2011, 11:59 PM

Монологично

  Poetry » Love
891 0 8

Сърцето си в шепата събрах,

парченцата разплакани кървяха...

Пронизваше ме сиво-черен страх,

надеждите излъгани скимтяха.

Поисках да я утеша,

разкъсаната като дрипа вяра.

Отрязаха и двете ù крила!

Нима отново преживяваше кошмара!?!

И точно преди изгрев ти дойде,

когато беше непрогледен мрака...

За мен донесе в двете си ръце

светулката, която тихо чаках.

А бях готова да се закълна,

че по-добре ще е да плача,

но не и да подам ръка

на някого отново в здрача.

Надежда? Има, казваш ти...

И страх... пред себе си дори отричам,

че навярно... може би...

мога истински да те обичам...!!!

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Станислава All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Моли се само да не ти се случа.... 🇧🇬

Patrizzia

Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...