Монологично
Сърцето си в шепата събрах,
парченцата разплакани кървяха...
Пронизваше ме сиво-черен страх,
надеждите излъгани скимтяха.
Поисках да я утеша,
разкъсаната като дрипа вяра.
Отрязаха и двете ù крила!
Нима отново преживяваше кошмара!?!
И точно преди изгрев ти дойде,
когато беше непрогледен мрака...
За мен донесе в двете си ръце
светулката, която тихо чаках.
А бях готова да се закълна,
че по-добре ще е да плача,
но не и да подам ръка
на някого отново в здрача.
Надежда? Има, казваш ти...
И страх... пред себе си дори отричам,
че навярно... може би...
мога истински да те обичам...!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Станислава Всички права запазени
