На моята сцена, в моят спектакъл

от мен инспириран, от мен изигран,

вдига завесата  ежедневен театър

на слънчева улица, с моя талант.

Рядко видение, неудачно сравнено

приплъзва за кратко  къса мълва…

Без афиш и заглавие, трудно таено

ще отвори врати, може би пролетта.

В подсказката рехава  птицата пърха.

Реплики бълва  мисъл една.

Неразиграната роля  трудно се връзва

Режисьорът отсъства, никой няма вина.

„Отвътре е тихо като във храм

Недокоснат и крехък е стволът

Сълзата е чиста и стеле се прах

полепнала по душевната роба.“

Богато мълчание в ден и час припознат

в очакване на моя неафиширан спектакъл.

Прожектори в концентриран анфас

без зрение тънат и без  дознател.

А копнежът заличен е с мастило…

С потопен в мъглявини хоризонт.

И всяко същество, но безкрило

затъва безгласно в своя талант.

Непознаваем и непознато.

Неразгадано в морален план.

Всеки допълва себе си в моноспектакъл

в персонажната драма угаснала с плам.