Събудих се. Избухнах във червено.
Усмихнах се на сините скали.
Но бе самотно, бе студено,
разстилаха се морските мъгли.

Бе тъмно, ала някак си красиво,
и празно – ни човек и нито звяр.
Във пустото аз срещах жълто-сива
една различна есен – летен дар. 

Аз слънце съм, а бях водата,
и златен пясък в пръсти на дете,
любов във белотата на вълната,
но днеска светлината в мен расте.

Но само на шестнайсет днес съм.
От своя хоризонт блестя.
Излитам като чайка, като песен.
Искря в листата на леса - 

там дето истинските светли хора
умират като горди птици,
с разперени криле в простора,
с разтворени усмихнати зеници. 
:))