Море от сенки

Синьо-плаващо ми беше на душата

в онзи ден, над бездната надвесен.

Крачещ по следите на луната

вечерта премина в плен унесен.

А когато утринта пристъпи вяло

с шепа пръст и щипка сол в ръката,

на гърдата с татуиран лебед,

със венец от рози около бедрото дясно...

Аз усетих в мен копнеж изконен

да се свра във пазвата на тихо,

в пазвата от плюш обилен,

на морето в пазвата от бледи сенки-гнили.

И се скрих от онзи поглед вял, но злобен, 

на зората нежно-бясна, разтопена.

Стига ми да съм далеч от всичко.

Стига ми да съм далеч от смисъл ясен.