Моретата, небетата, тиретата
Ще пиша ли история с това,
че кървавите мои кулоари
събраха хора в пролетни нивя,
където не цъфтяха минзухари?
Кого ли не завари вечерта
по хилядите гари на планетата?
Човеците, поели към града –
и техните терзания в купетата.
Кафетата, въздишките и дланите…
Моретата, бленувани в очите ни…
Тиретата, оставени за раните…
Небетата, стопили се в сълзите ни.
Ще пиша ли история с това,
че само на теория обичаш?
Нощта ме опозна и ме разбра,
а ти си все сама, и ме отричаш…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Драганов Все права защищены
