Раздипля се край мен и ме обсипва с ласки,
цветенца водораслени , седеф по смуглата ми плът.
Играе си със слънчевите зайчета и за последно –
всичко му е свидно, диша с пълна гръд.
Преди да го оставя във властта на зимата,
е до невярване кристално синьо и добро.
Отгоре облаците са застинали в картина нереална.
Какво ми казват, наредени за дъждовния гавот.
Естествено, че тръгвам и не се обръщам.
На кея раницата ме зове на път.
Морето през септември е притихнала стихия.
И гали въздуха соленият му дъх.
© Христина Комаревска Все права защищены