Морско
Слънцето оплете ми в косите
бримки от изгаряща позлата.
Нежно пък надиплят ми вълните
пухени дантели по краката.
В плен съм на захирен сън. Със стражи -
чайките и стъпките по плажа.
И не помня... Някъде отивах?
Синьото закотви ме в простора.
Виж, дори реките тук се вливат,
а удавници са само хората.
Приливът ме носи надалече
към ръба между море и вечност...
И прераждам се в дете от пяна,
пия сол наместо медовина.
На брега алтънен ще пристана
за да го целуна щом замина.
Аз сама ще блесна в чисто злато
и не ме търсете на земята...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миглена Миткова Все права защищены
