Здравей, моя любов, пак ти пиша писмо.

Пак ранен гълъб съм в твойто гнездо.

Искам да плача за тебе, за мен,

пак се намери един Брут, да ни предаде.

Ах, ще се науча ли някога да бъда жена

като другите - само платно, следващо ветрове

на победата, на удобствата, на нечие мъжко сърце...

Налей ми, любими, от твоето вино.

Вече знам, колко много горчи и е сладко,

човек да не помни в какво се е клел.

Дай ми от черното, за черни души.

Изгоря ми сърцето от този товар, да обичам,

да вярвам във хората, да се боря до край,

а после предадена пак да оставам сама.

Взеха ми вярата. Пак съм гола, пак съм сама.

Прегърни ме, моя любов. И подай ми от чашата

с виното, да забравя дано, всички пътища,

които водят към бездната на неверие.

Все забравям, че човекът от пръст е направен,

как да не търси после локви от пръст и от кал?

Само ти ми остана с черното вина, което горчи.

Ако ти се обърнеш някога срещу мене,

с криви приказки, обиди или лъжи,

аз не искам да чувам и виждам, разбра ли,

любими, трябва ми вяра, трябваш ми ти.

Научи се по-скоро да прегръщаш крила

и наливай от виното до ръба.