Моят грях
Беше отдавна. И толкова кратко.
Аз спях във люлка- раменете на татко.
След това люлката се продъни
и животът ми дяволски се издъни.
В дупката, в която бях потънала
се чувствах удобно, до шия затънала.
Ти си ми закъснелият: и родител
моят любовник, мускетар и спасител.
С неочакван за никого, стоицизъм,
пренебрегнахме детския егоизъм.
Извървяхме път, с тръни белязан,
под погледи, пълни със сарказъм.
Сигурно сбъркахме във отношенията
и взаимодействието със поколенията.
Но в любовта винаги има жертви.
Не грешат единствено хората, мъртви.
Сега заспивам на моето само
място- вляво до твоето рамо.
Заспивам във теб, без никакъв страх,
мое обсебване и любов, и грях!
© Мари Елен- Даниела Стамова Все права защищены