Моята душа
494
0
0
Сърцето ми, ранено, страда,
отрових го с чувството любов,
боли, когато отвисоко падаш,
за розовата приказка не бях готов.
Сандъка златен, любопитствайки, отворих,
на дъното пробляснаха искри,
отдръпнах се и бързо го затворих,
но после върнах се и що да видя - сърцето в злато блести.
В сандъка срещнах всички страхове,
постелята студена ще ти каже,
как луната ден и нощ зове,
страховете ми отново да покаже.
Човешка плът и форма придобиват,
и гаврят се с моята душа,
отвътре цяла я разбиват,
и оставят я да се регенерира през деня.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Драганов Все права защищены
