Моята самота
може да е бягство от
самия себе си или...
нещо необходимо, за да си жив.
Прегърнат от самотата,
съществуваш в сенките на мрака,
довежда човек до едно -
безсмислена и вечна самота!
Но живот ли е този - да си
човек с малко черно сърце?
Спасението - острова,
на който ти си господаря!
Да има го - прекрасен малък...
Но трябва да заспим...
и да се вслушаме в отминаващото...
заминаващо за някъде време!
Но постепенно, ден след ден,
тя става скучна и еднообразна.
Заспиваш, чакайки да мине вечността,
слушайки само музиката на епохите.
Пей, пей прекрасна песен,
музо моя, да мине времето,
да загине сърцето ми...
дано погине след толкова мъка...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Теодор Илиев Все права защищены
