Моята самота
може да е бягство от
самия себе си или...
нещо необходимо, за да си жив.
Прегърнат от самотата,
съществуваш в сенките на мрака,
довежда човек до едно -
безсмислена и вечна самота!
Но живот ли е този - да си
човек с малко черно сърце?
Спасението - острова,
на който ти си господаря!
Да има го - прекрасен малък...
Но трябва да заспим...
и да се вслушаме в отминаващото...
заминаващо за някъде време!
Но постепенно, ден след ден,
тя става скучна и еднообразна.
Заспиваш, чакайки да мине вечността,
слушайки само музиката на епохите.
Пей, пей прекрасна песен,
музо моя, да мине времето,
да загине сърцето ми...
дано погине след толкова мъка...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Теодор Илиев Всички права запазени
