Моята самота
може да е бягство от
самия себе си или...
нещо необходимо, за да си жив.
Прегърнат от самотата,
съществуваш в сенките на мрака,
довежда човек до едно -
безсмислена и вечна самота!
Но живот ли е този - да си
човек с малко черно сърце?
Спасението - острова,
на който ти си господаря!
Да има го - прекрасен малък...
Но трябва да заспим...
и да се вслушаме в отминаващото...
заминаващо за някъде време!
Но постепенно, ден след ден,
тя става скучна и еднообразна.
Заспиваш, чакайки да мине вечността,
слушайки само музиката на епохите.
Пей, пей прекрасна песен,
музо моя, да мине времето,
да загине сърцето ми...
дано погине след толкова мъка...
© Теодор Илиев All rights reserved.
