Мракът в душата ми...

Лутах се в сенките на нощта,

раздирах кожата си за забавление,

плачех с мъка за изгубени моменти,

мислих се за нещо, което никога не съм била,

което винаги съм вярвала, че няма да бъда.

Луната ми шепти тъжната си песен,

листата разказват приказка,

а аз страдам под звездното небе,

проклинам живота си,

съжалявам се, самозалъгвах се, мразех се…

Чаках мракът да ме обгърне,

да ме прегърне с студените си ветрове,

да замръзна и сърцето ми да спре.

Да спра болката, страданието, мъката и гнева.

Да бъдат потушени всички чувства към теб,

да бъде разрушена една мечта…

Ветровете не спират,

тревата ме продира, чувствам болка…

Тя спира, всичко изчезва - пак съм жива,

 но теб те няма, всичко е било само сън.

Но болката идва отново,

мъката ме парализира.

Вече разбирам,

че кошмарът едва започва…