Apr 17, 2010, 12:23 AM

Мракът в душата ми...

  Poetry
715 0 1

Лутах се в сенките на нощта,

раздирах кожата си за забавление,

плачех с мъка за изгубени моменти,

мислих се за нещо, което никога не съм била,

което винаги съм вярвала, че няма да бъда.

 

Луната ми шепти тъжната си песен,

листата разказват приказка,

а аз страдам под звездното небе,

проклинам живота си,

съжалявам се, самозалъгвах се, мразех се…

 

Чаках мракът да ме обгърне,

да ме прегърне с студените си ветрове,

да замръзна и сърцето ми да спре.

Да спра болката, страданието, мъката и гнева.

Да бъдат потушени всички чувства към теб,

да бъде разрушена една мечта…

 

Ветровете не спират,

тревата ме продира, чувствам болка…

Тя спира, всичко изчезва - пак съм жива,

 но теб те няма, всичко е било само сън.

Но болката идва отново,

мъката ме парализира.

Вече разбирам,

че кошмарът едва започва…

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Моника Борисова All rights reserved.

Comments

Comments

  • текстът е нелош, но фактът, че е оформен в стишия, не го прави поетически.

Editor's choice

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...