Мъдрост
Колко много луни през живота ни тъжни преминаха.
Колко дебри усойни пребродихме двамата с теб.
Този свят не е раждан в красиви и огнени стихове,
като мътна вода от живота ни дните краде.
Колко пъти преваляха нощите, все недокоснати
и тъгата препъваше всяка усмивка с крака.
Сякаш други в живота ни странно редяха въпросите,
само пътят разпалваше огън сред тази тъма.
И какво, че със теб бяхме луди за птици в небето си,
щом дори не успяхме за миг като тях да летим.
От крилата си даже удобни завивки изплетохме
и във смешни саксийки заровихме всички мечти.
Във мига, в който жадно за теб бях узряла и истинска
и те търсих до болка и в изгрев, и в луда луна –
вече нямах небе, някой с покрив затули звездите ми
и от мъдри забрани осъмнахме без сетива.
А защото звездите, без време убити, угасваха,
и защото дъждът само тъжно валеше в зори,
аз все още те чаках, очите ми тихо проблясваха,
зажаднели за огъня в старите нощи и дни...
Колко много луни през живота ни сякаш преминаха.
Колко дебри усойни пребродихме двамата с теб.
Този свят ще роди несънувани, огнени стихове...
Но дали помъдрелите могат да имат криле?...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Йорданка Господинова Все права защищены
