Мъдрост
Колко много луни през живота ни тъжни преминаха.
Колко дебри усойни пребродихме двамата с теб.
Този свят не е раждан в красиви и огнени стихове,
като мътна вода от живота ни дните краде.
Колко пъти преваляха нощите, все недокоснати
и тъгата препъваше всяка усмивка с крака.
Сякаш други в живота ни странно редяха въпросите,
само пътят разпалваше огън сред тази тъма.
И какво, че със теб бяхме луди за птици в небето си,
щом дори не успяхме за миг като тях да летим.
От крилата си даже удобни завивки изплетохме
и във смешни саксийки заровихме всички мечти.
Във мига, в който жадно за теб бях узряла и истинска
и те търсих до болка и в изгрев, и в луда луна –
вече нямах небе, някой с покрив затули звездите ми
и от мъдри забрани осъмнахме без сетива.
А защото звездите, без време убити, угасваха,
и защото дъждът само тъжно валеше в зори,
аз все още те чаках, очите ми тихо проблясваха,
зажаднели за огъня в старите нощи и дни...
Колко много луни през живота ни сякаш преминаха.
Колко дебри усойни пребродихме двамата с теб.
Този свят ще роди несънувани, огнени стихове...
Но дали помъдрелите могат да имат криле?...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йорданка Господинова Всички права запазени
