Погледни се сега. След години, протрити от заедност,
след утъпкани нощни пътеки встрани от сърцето ми
и след толкова утрини – сякаш гердан от еднаквости.
Чехли. Кухня. Цигара. И малко сметана в кафето ти.
Тук си, знам. Обитаваш това измерение - тясното,
дето лепне от страх и самó своя въздух издишва,
дето зида стени и захлопва прозорците тягостно,
ампутирало чувствата в навици. Няма излишества.
Погледни се сега. Откога ме заточи във тъмното?
Откога съм за теб две салати и мирис на пържено?
Аз съм просто слушател – за мача, за шефа, за кръвното -
как изобщо го имаш, щом за него дори кръв е нужна? ...