Ще станат пепел някога тревите, 
покрили жадната земя.
Дъждът ще каля пред очите ти,
където има само чифт цветя.
Представяш ли си черно слънце,
как вдън душата ти ще свети,
докато чакаш кълн от ланско зрънце
да стигне ръста на нозете ти...
А после - я си представи морето, 
че търси дъното под свойто дъно 
и синьо ли ще е небето, 
от тъжни облаци прегърнато? 
Живота значи ли, че си отива 
от свят събран в една планета, 
когато твоята душа изстива 
без моята със взлом отнета? 
Представяш ли си, ако бях във рая? 
Тогава адът ще ти вземе силите. 
Представяш ли си го? И Бог не знае. 
Това е мъката на живите... 
 
©тихопат. 
Данаил Антонов 
17.04.2024