Мълчание
Заставам горе на върха...
Във теснината на ръба потъват стъпките ми.
Пред мен е пропаст,
празнотата в нея е погълнала
дори небето и облаците.
Застинала съм там.
Под мен - светът – далечен, малък,
като нарисуван,
едвам трепти във маранята
и вижда се, че съществува.
Вятърът ме помита – разпалва усмивката ми,
разсъблича ме, оплита косите ми,
бяга лудешки по тялото ми,
но аз оставам тиха...
Мълчанието се носи из висините,
погълнало всичко, спуска се
бавно около мен, а аз стоя и чакам,
притворила очи,
унасям се, политам...
и не чувам стъпките ти.
Кога пристигна?
Откога ме гледаш?
Различен си от всичко до сега,
от всеки...
Мълчиш.
Знам, че ме виждаш,
но даже и погледът ти е скрит
и мога само да гадая
има ли нежност в очите ти,
или си студен и суров...
Ръбът се рони,
политам надолу...
Но ти не подаваш ръка,
за да ме хванеш, само ме следиш с поглед,
как се нося надолу към нищото...
изпитвам страх от болката,
боли ме докато падам, защото
се отделям от теб.
Протегни ръка и ме хвани...
Горе има място да мълчим и двамата.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гергана Димитрова Все права защищены
