Изтощена, загубила вяра отдавна,

към теб устремено вървя.

Търсеща обич там, където я няма,

се препъвам, но виж ме – вървя.

И в прегръдки си нежни нощта

ме обгръща, знае – аз съм пияна.

Отново подтиква към твоята къща,

да разкъсаш душата,
във сълзи обляна.

А съзнанието замъглено

плахо дочува собствен си вик:

„Ти си страхливка!”

Опонирам му смело:

„Животът от рано показа ми свойте

най-тъмни, най-тайни страни.

Забавата, каза, не е за тебе,

предричам ти само среднощни беди.”

И замлъква съзнанието, засрамено ме оставя

да се тътря по улиците мъртвешки.

Отказа се разумът, открил е навярно –

носи ми само грешка след грешка.