Подгонена от яростта на гарвани,

от свирещия вой на техните криле,

светлината скрива своето лице

от света и от човешкото сърце.

Градът превръща се във прах,

липсва дори и намек за страх.

Нищото владее дори и нощта,

скитница самотна - гордо крачи лудостта.

Тишината погребва

в каменна гробница свойта сестра,

умира пейзажът,

засипан със мъртви лица.

Протяжен вой скръбен

отеква в нощта,

за миг присви се дори

нечия воля обвита в мъгла.

Тя сърцето мое търси да обгърне,

в света на хората бърза да ме върне -

сред онази пустота със сенки пълна,

сред оназ лъжа, що радостта погълна. 

PS: Картинката е от http://svdv.wordpress.com/