Имам история моя си лична.

Имам история, която ме кара

понякога мрачно и тъжно да мисля,

че имала съм баща,

който някога много ме е обичал.

Сега нямам.

Сега баща ми е моята сестра,

баща ми е майка ми

и приятелите ми също.

Но на баща ми искам нещо да посветя.

На баща ми да кажа, че пораснах голяма,

че и без него се справям...Понякога.

Че понякога наранявам,

но и раняват ме също.

Понякога искам да ме погали с ръка,

като че съм малко момиче.

Уморих се да чувам: “Я, дръж се по-мъжки!”

Да заплашвам с: “Ако баща ми...” ми е мечта

и да разказвам за неговите подвизи дръзки.

Да ме попитат: “Какво прави твоят баща?”

аз гордо ще кажа: 

“Днес е почивка, пие си бирата вкъщи”.

Но, уви, нямам баща.

Това е реалност и то от години.

Е, случват се и такива неща,

а и по-лоши се случват,

но ако имах още един ден с моя баща,

щях да му кажа:

“Благодаря, че те има”