В полето до стихнало малко село
самотно бесило над пръстта стърчеше.
На него труп, осъден за своето дело...
Над тях бледата луна блестеше.
Сред полето тръни, плевели, коприва,
на гредата плъзнал е и сивкав мъх.
Въжето на мъртвеца врата протрива –
злочестият, останал завинаги без дъх.
В тишината на нощта, там, насред полето...
Над пустите къщи и дворове луната блестеше.
Където може да се чуе и туптежа на сърцето...
на бесилото черен труп висеше.