„Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.“

(„Когато си на дъното“, Дамян Дамянов)

Когато съм на дъното на болката
и сякаш че душата ми разпада се,
оставам сам и правя обиколките
в градините нарязани на ада си.
Оставам сам и болката изгаря ме.
Уплашен съм! Нима това е краят ми?
Огромно отчаяние събаря ме
и падат небесата върху рая ми!
Отиват си десетките момичета
и книгите написани отиват си!
Оставам сам и мъката отвлича ме!
Успехите усмихнати изтриват се!

Останах сам – без име и история,
един Тарзан на острова на думите.
Последната любима бе Виктория.
Сега безкрай любими са ми друмите.
Каквото си мечтаех, се разбиваше
в стъклата на прогнилото ми минало.
Страданието мощно ме заливаше
и виждам – като пропаст днес е зѝнало.
Сърцето на душата атрофирала
премята се и липсва му обичане.
Сърцето ми е фирма банкрутирала.
Сърцето на душата ми момиче е.

Остана ли къде да ме ударите?
В морета от обиди да ме давите.
Животът се взривява след шамарите,
а вие още края ми го бавите...
Очите ви целуват се с насладата,
а дланите са клещи върху шията.
Илюзии, поете, са наградите!
Къде ли чистотата си я криете?

Изгаряхте словесно добрината ми,
която ви дарявах през делата си.
Защо не споделихте светлината ми?
Зарових ви накрая на душата си.
Белязах се с печат на неразбрания.
Бронирах си сърцето за обидите.
Зовеше ме усмихната Испания!
Адѝос! Вече няма да ме видите!

Оставям ви морала си да милвате
и раните отворени да ближете,
когато към душата се засилвате,
но винаги за себе си се грижите.
Живота си съграждам от осколките
и къпя се – пречистен от сълзите си.
Защото бях на дъното на болката,
сега ще се изправя нов за дните си.