На дъното на болката
„Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.“
(„Когато си на дъното“, Дамян Дамянов)
Когато съм на дъното на болката
и сякаш че душата ми разпада се,
оставам сам и правя обиколките
в градините нарязани на ада си.
Оставам сам и болката изгаря ме.
Уплашен съм! Нима това е краят ми?
Огромно отчаяние събаря ме
и падат небесата върху рая ми!
Отиват си десетките момичета
и книгите написани отиват си!
Оставам сам и мъката отвлича ме!
Успехите усмихнати изтриват се!
Останах сам – без име и история,
един Тарзан на острова на думите.
Последната любима бе Виктория.
Сега безкрай любими са ми друмите.
Каквото си мечтаех, се разбиваше
в стъклата на прогнилото ми минало.
Страданието мощно ме заливаше
и виждам – като пропаст днес е зѝнало.
Сърцето на душата атрофирала
премята се и липсва му обичане.
Сърцето ми е фирма банкрутирала.
Сърцето на душата ми момиче е.
Остана ли къде да ме ударите?
В морета от обиди да ме давите.
Животът се взривява след шамарите,
а вие още края ми го бавите...
Очите ви целуват се с насладата,
а дланите са клещи върху шията.
Илюзии, поете, са наградите!
Къде ли чистотата си я криете?
Изгаряхте словесно добрината ми,
която ви дарявах през делата си.
Защо не споделихте светлината ми?
Зарових ви накрая на душата си.
Белязах се с печат на неразбрания.
Бронирах си сърцето за обидите.
Зовеше ме усмихната Испания!
Адѝос! Вече няма да ме видите!
Оставям ви морала си да милвате
и раните отворени да ближете,
когато към душата се засилвате,
но винаги за себе си се грижите.
Живота си съграждам от осколките
и къпя се – пречистен от сълзите си.
Защото бях на дъното на болката,
сега ще се изправя нов за дните си.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
