На дъщеря ми

Да галя меките къдрици
копнеех всеки жаден миг,
да целувам нежните ръчици
не спирах, притаила дъх...

Леко, тихичко  присядах
до склонената главица,
нежно кичур отстранявах,
галех мъничка ръчица...

Исках жадно да попивам
всяка мъничка черта,
да я скрия тайно долу,
чак във моята душа...

Да усетя трепет парещ,
болката и радостта,
щастие и болка грозна,
но да те имам до смъртта...

Страх обземаше ме бясно,
като предчувствие за миг,
в който сляпа, бездиханна,
ще загубя този мир...

Ще загубя въздух, слънце,
ще съм някъде - сама,
ще се влача и ще стена,
ще проклинам таз съдба...

Моето детенце малко,
нейде скрито и далеч,
не усеща и нехае
за отминалата сеч...

Не повдига клепки жадно
и не търси топлина,
гледа, но не вижда тази
жалката, окаяна жена...

Мисля си: Добре, отивай,
само усмивката не скривай,
ще се мъча да живея,
само, рожбо, не унивай...

Знам, че някога ще спреш,
ще поискаш да се върнеш.
Знам, че ще ме разбереш,
с топлина ще ме обгърнеш.

И се връщам към живот
с надежда окрилена
и отправям чакащ взор,
все към тебе устремена...