Козичке самотна, пак двама сме с тебе
на хълмчето с камъни бели;
пак гледаш на север звездите и де ли
са дните край теб отшумели ?
По залез ти ставаш червена и жарка,
а нощем с луна на рогцата;
към тебе ме води зелената арка
на парка там покрай реката.
При тебе, която от дълги години
красива си лете и зиме,
заслушана плахо на Дунав в водите,
дойдох да си пак помълчиме.
8. август 1989 г.
гр. Силистра
© Лъчезар Цонев Все права защищены