На една бронзова козичка

Козичке самотна, пак двама сме с тебе

на хълмчето с камъни бели;

пак гледаш на север звездите и де ли

са дните край теб отшумели ?

По залез ти ставаш червена и жарка,

а нощем с луна на рогцата;

към тебе ме води зелената арка

на парка там покрай реката.

При тебе, която от дълги години

красива си лете и зиме,

заслушана плахо на Дунав в водите,

дойдох да си пак помълчиме.

                                8. август 1989 г.

                                гр. Силистра