Защо те виждам толкова неясна,
защо изчезваш, скрита в сянка и мъгли?
Защо блестиш и после пак угасваш,
ти, нежна стихия, окъпана в сълзи...
Защо ми липсваш, а не искам да те върна,
защо с ръка закривам тъжни си очи?
Защо те моля, та пак от тебе поглед да извърна,
загубила последните останали мечти...
Не чувствам нищо, сега дори и болката не наранява,
не оставя даже и мънички следи!
Мигът безкраен сърцето вледенява
и то спира да обича и спира да боли...
© Десислава Танева Все права защищены